https://decrescendo.net/

Верди Реквием 05.12.2024 Пловдив

През този месец се наложи два пъти да пътувам до Пловдив. Събитията, които ме изкушиха или по-скоро ме притеглиха емоционално към града бяха двата концерта, посветени и свързани с паметта за съвсем скоро напусналия ни безценен приятел и колега Драгомир Йосифов. Мислех си, че емоционалното опустошение ни е връхлетяло завинаги. Но пловдивчани ме опровергаха категорично. Почетоха достойно и със съобщна чувствителност, и музикантска преданост своя дългогодишен ментор, този, който им показа приключението да се отдадеш безрезервно на изкуството музика, който им подари част от себе си чрез идеите си и труда си. Колегите му направиха два концерта с противоположни по стил и направление програми, но все свързани с музикантското присъствие на Йосифов. Това бяха прекрасни жестове, наситени с изкуство, със сериозно присъствие, с максимална вдаденост.

Диригентът Диан Чобанов, оркестърът и хорът на Пловдивската опера и солистите Красимира Стоянова, Виолета Радомирска, Милен Божков и Ивайло Джуровпредставиха своята версия на Реквиема на Верди, и я посветиха на хоровия диригент и на драматурга на операта Йосифов. (5.12.) Вярно е, че за разлика от други реквиемни творби тази се изпълнява сравнително често в България. Дори на същата дата в София оркестърът и хорът на Софийската филхармония под диригентството на Мишел Табачник свириха също тази, привлекателна с ефекта на своето въздействие Вердиева композиция. В Пловдив залата на културния дом “Борис Христов”, както се очакваше, бе пълна. Атмосферата за артистите бе силно стимулираща и чрез преживяващата изпълнението публика. Но както се знае процесът е взаимен и за този тип преживяване основна роля играе прочитът на диригента и партньорството на солистите и съставите в него. Колкото и клиширано да звучи това бе вдъхновена, дори катарзисна вечер. Вечер, в която Диан Чобанов действително бе изискал и постигнал много от музикантите, бе изработил с тях музикалния текст с рядко срещана за работещите у нас родни диригенти от неговото поколение прецизност. От самото начало звукът в пианисимо в чели със сурдина, продължен от реално изпълнено sotto voce в хора, сякаш изплува от тишината с въздействаща вибрация и въведе залата в свещенодействието, което се извърши в следвашите близо 90 минути. Много бяха преимуществата на този великолепен музикантски акт – изваяно фразиране, благородство в силните динамики – без традиционните дилетантски акценти на първо време, които се чуват непрекъснато по нашите ширини, без грубо звучене в хора. Хорът бе мощен, обемен, с релефна артикулация, с фокусиран, концентриран звук и реагираше спонтанно и концентрирано на диригентските изисквания. Нямаше как да не свържа този маниер на звукоизвличане с факта, че години наред Йосифов е работил със състава. Оркестърът не намаляваше интензивността си и в най-тихите динамики, фразираше гъвкаво и също бе невероятно вдаден в общия музикален процес. Диан Чобанов бе тази вечер ярък, контролиращ в необходимата степен и въздействащ както върху партньорите си на сцената, така и върху хората в залата. Много ми допадна темпоритъмът, който той поддържаше неумолимо в различните части на творбата – реално Allegro agitato в Dies irae, гъвкави отвеждания към sostenuto, отчетливи дъхове, категоричност и цялостност в характера на различните сегменти в тази драматургически комплицирана част и великолепен баланс между солисти, хор и оркестър – във всяка динамика, във всяка агогическа идея, променяща съотношенията по вертикал и хоризонтал въъв фактурата. В Sanctus Чобанов изведе полифоничните линии стегнато и артикулирано, а хорът бе изключително ентусиазиран. Ясните идеи и сигурното провеждане на прочита му създаде необходимата благоприятна атмосфера за всички. И за солистичния квартет. Естествено трудно е да се изберат онези солисти, които да “пасват” на вокалното съвършенство на Красимира Стоянова. Никак не преувеличавам! Това е певица, която владее смайващо инструмента си. Освен красотата на гласа й, неговите цветове, които тя поднасяше с пестеливи нюанси, повече в сферата на пастелното – естествено съобразно характера на музиката и нейното изначално предназначение, Стоянова владее перфектно умението да отправя емисията си директно и на разстояние в залата, една от чертите на изкуството й, която я прави толкова голяма певица. И това нейно отличително качество изпъкна още по-ярко в ансамбловите епизоди с мецосопрана. В Liber scriptus солото на Радомирска бе стилно, със сигурно, целенасочено фразиране, но също и с необходимото нюансиране, както и в Quid sum miser и в Lacrimosa… Но в ансамбъл до Стоянова се чуваше ясно че част от обема и капацитета на гласа й сякаш се насочва не към залата, а се връща обратно към нея самата. Като в Agnus Dei, например, когато пеят акапелно само двете в началото на частта. Но в общи линии солистичният квартет изпълни на равнище своята задача. Милен Божков бе вдъхновен в арията си Ingemisco и вложи забележително старание в своите медза воче-моменти в следващите си изяви. Малко повече разнообразие в динамиката не би било излишно. В общи линии обаче вокалното му присъствие бе убедително и напълно в духа на творбата. Както и Ивайло Джуров – който е много стабилен певец и музикант – и в Mors stupebit, и в Confutatis бе впечатляващ, а отговорът му на месопрана в Lacrimosa продължи инспириращо молитвата, изпята емоционално от Радомирска. И пак Стоянова в кулминацията на тази молитва нанесе незабравим звуков нюанс на религиозно смирение, на преклонение. Много особено е нейното въздействие. Последната част на Реквиема Libera me не може да бъде забравена. Да, когато слушаш певица, чието има знае целия свят, очакваш нейното приближение, нейното посвещение на този вечен текст, но това, което Стоянова направи бе, както се казва от житейските преживянания на човеа, който остават в паметта му завинаги. Има в нейното пеене нещо специално по отношение на нотния текст, което го прави действително свързан с Бога. А и хорът тук й отговори много емоционално под палката на Чобанов. Моментът бе наистина изключителе с една сюблимност, която не се появява често. Дори и с певица от такъв ранг! Вечерта наистина бе специална – и със споделено излъченото смирение, и с много професионалното музициране, и с атмосферата в залата.

Екатерина Дочева